No. 5 – “Карта на родителството” от д-р Шефали Тсабари
Аз съм Мартина от home of play и тук споделям обобщение на основните идеи от специализирана литература на тема психология, взаимоотношения родител-дете, връзка между тяло и ум, травми, пълноценно развитие и други.
Децата не идват с инструкции.
Това не означава, обаче, че трябва да се борим с предизвикателните моменти в отношенията с детето си без никакви напътствия. Осъзнатото родителство може да ни помогне да преминем през тези различни етапи на развитие, като същевременно запазим връзката с детето си.
Книгата “Карта на родителството” на д-р Шефали Тсабари предлага пътна карта за достигане до по-осъзнато родителство. И макар че детето трябва да избере своя уникален път само, осъзнатото родителство може да помогне да останем свързани с него на всяка крачка.
1. Освобождаване от непродуктивните модели на възпитание.
Пътуването към осъзнатото родителство започва, като разберем уникалните родителски проблеми, с които се сблъскваме. Родителството е свързано с нас, родителите. Ако то се отнасяше изцяло до нашето дете, щеше да се нарича „възпитание“. Това всъщност е нещо хубаво - освобождава ни от невъзможната задача да отгледаме „идеалното“ дете - да е атлетично, с богато въображение, интелектуално, общително, и едновременно с това да му осигурим идеално детство, в което то винаги е щастливо и никога не е гневно или разочаровано. Този подход, ориентиран към детето, може да доведе до микроменажиране и контрол над децата ни, вместо да изгради истинска връзка с тях.
Осъзнаването на начините, по които изпитваме порив да контролираме детето си, може да ни освободи от тази нужда. Важно е съзнателно да работим върху това да посрещаме детето си там, където е в момента, и да удовлетворяваме неговите нужди, а не нашите. Какво би станало, ако заменим контрола с емпатия и любопитство? Следващият път, когато нашето дете не успее да отговори на очакванията ни и ние се изкушим да превключим в режим на контрол, може да се попитаме: “Защо изпитвам тази нужда? Защо се чувствам заплашен, ако детето ми не следва моят план?”
Важно е и да оставяме децата си да бъдат тъжни, когато са тъжни, и ядосани, когато са ядосани - да не се опитваме да придадем положителен характер на трудните ситуации, за да предпазим детето си от всяка емоция, различна от щастието. Осъзнатият родител приема и неуспехите на детето си, когато те неизбежно се случват - той не се опитва да ги превърне в успехи. Откажете се от цели, ориентирани към резултати, като например щастливо или успешно дете. Вместо това, работете за подобряване практиките, ориентирани към процеса - на присъствие и преживяване - докато сте с детето си. Приемете настоящия момент и преживяванията, които споделяте, независимо дали са добри или лоши.
Последното нещо, от което осъзнатите родители трябва да се откажат? Етикети. Може би сте чували да се лепят прилагателни като „добър“ или „лош“, „умен“ или „глупав“, „мързелив“ или „целеустремен“. Може би сте използвали подобни думи, за да опишете собственото си дете. Често качествата, които използваме, за да определим „доброто“ дете - качества като спокойствие, послушание, подчинение - са просто качества, които ни карат да се чувстваме като „добри“ родители. По същия начин, качествата, които използваме, за да определим „лошото“ дете - бунтар, авантюрист, непокорен - не са лоши по своята същност, но ни карат да се чувстваме като „лоши“ родители. Насърчаването на децата ни да се съобразяват с нашата представа за „добро“ или „лошо“, в действителност означава да контролираме избора и поведението им въз основа на нуждите на собственото ни его. Опитайте се да ги подкрепяте в действията и поведенията, които им се струват добри.
Например, да кажем, че деветгодишното ви дете е талантлив пианист. Напоследък то споделя, че не изпитва удоволствие от уроците по пиано и би искало да се откаже от тях. Вместо да го призовете да прояви дисциплина, да се придържа към уроците, да продължава да се усъвършенства - с други думи, да бъде „добро“ - покажете на детето си, че ще го подкрепите, за да се вслуша във вътрешния си глас и да вземе решение, което усеща за правилно и с което се чувства добре. Опитайте нещо подобно: „Виждам, че в момента не ти харесва пианото. Ще дойда с теб на следващите ти няколко урока и всеки път ще проверяваме как се чувстваш. Ако все още не ти харесва, ще ти помогна да избереш следваща стъпка, която да ти е приятна.“ Не насърчавайте детето си да се придържа към етикети като „добър“ или „трудолюбив“, които, в крайна сметка, служат повече на вашето его, отколкото на него. Дайте му възможност да се вслушва в собствената си интуиция и емоции, за да направи избора, който му се струва правилен.
2. Управлявайте егото си, потушавайте провокациите си.
Всяко дете е различно - но от момента, в който се появи на този свят, всички деца имат една важна потребност: нуждата да бъдат видени и приети като своята автентична същност от най-близките си хора. За съжаление, това често е изключително трудно за родителите. Защо? Защото нашите собствени родители не са успели да направят същото за нас, защото техните родители не са успели да го направят за тях - модел, който се повтаря от поколения.
Като деца ние бързо научаваме, че родителите ни искат да бъдем и да действаме по определени начини, които невинаги съответстват на нашата автентична същност. Но за да не разочароваме или разгневим родителите си, се опитваме да се съобразим с техните очаквания. От първия път, когато направим това, нашето „аз“ се разделя на две: вътрешното дете, което е в контакт с истинските ни чувства и природа, и егото - външната маска, която представяме пред околните като реакция на неизказаните нужди на вътрешното ни дете, обикновено задвижвана от страх или гняв. Нашето его всъщност е предназначено да защитава истинската ни същност - но по ирония на съдбата, егоистичното поведение често създава много повече проблеми, отколкото решава.
Ето някои егоистични поведения, които вероятно вредят на отношенията ви с детето: крещене и викане по детето; самокритикуване; емоционално отдръпване при предизвикване на неприятни емоции; затваряне в себе си, когато се сблъскате с трудни ситуации.
Как да прекъснете контрола, който егото ви има върху вас и вашите действия? Макар че всички имаме его, то се проявява по различен начин при всеки. Вижте следните категории и помислете в коя от тях смятате, че попадате:
Боецът (the Fighter) управлява страха си чрез гняв - той се гневи на другите, за да се почувства силен.
Поправящият (the Fixer) се паникьосва при първите признаци на проблем и се втурва да търси решения. Той се страхува да остави себе си или другите да се справят с неудобните чувства.
Преструващият се (the Feigner) е убеден, че ако успее да създаде образ на успех и увереност, несигурността и страховете му всъщност няма да имат значение. Те търсят потвърждение от другите, от кариерата си, от материалните си притежания - отвсякъде другаде, освен от себе си.
Замръзващият (the Freezer) е убеден, че общуването с другите ще му донесе само емоционална болка. Страхува се от изоставяне, нараняване или предателство. При първия признак на конфликт или неприятност, предприема бягство, като се отстранява физически или емоционално от всяка неудобна ситуация.
Беглецът (the Fleer) също се страхува от нараняване, но за разлика от замръзващия, се смята за нищожен и че няма с какво да допринесе за дадени взаимоотношения и затова предпочита просто да не присъства. Той просто липсва.
След като сте идентифицирали тези маски на егото си, си задайте внимателно следните въпроси и помислете над отговорите: Защо изобщо сте започнали да разчитате на маската на егото си? Какви преживявания от детството ви са ви накарали да се скриете зад тази маска на егото?
Продължавайки в тази посока, започнете да забелязвате кои събития - или тригери/провокатори - предизвикват избухването на егоистичното ви поведение и активирането на дадена маска. Например, може би това, че детето ви не ви слуша, ви провокира отново и отново. ”Детето не слуша родителя“ не е негативна по своята същност ситуация - това е нормално явление, което се случва постоянно, по целия свят. Но ако тя задълбочава вътрешните ви рани - да речем, ако родителите ви никога не са ви обръщали внимание - тогава егото ви може да се разпали.
Не продължавайте цикъла на егоистични експлозии с детето си - то не е отговорно за вътрешните ви рани и ако по невнимание бърка в някоя от тях, не бива да понася тежестта от това. След като сте установили как и защо работи егото ви, е време да се освободите. Мислете за вътрешното си дете като едно „аз“, а за егото си като друго “аз”. Време е да активирате и трето „аз“ - нашият вътрешен родител, който се грижи за вътрешното ни дете и валидира нуждите му. Така ще започне процесът на освобождаване на това наше наранено вътрешно дете от маските и механизмите, които е градило, за да се защитава.
3. Научете се да приемате детето си и връзката ви ще се подобри.
След като сте започнали работа по собственото си излекуване, можете да пристъпите и към трудния, но удовлетворяващ процес на приемане, а след това и на свързване с детето си.
Целта на съзнателното родителство е проста: приемете детето си такова, каквото е, безусловно. Но тази проста цел е много трудна за изпълнение на практика. Помислете за това. Колко хора в живота си приемате безусловно - включително сред приятелите си, семейството си и дори себе си? За повечето хора отговорът ще бъде, че няма нито един.
Но е възможно да създадете такъв вид безусловно приемане за детето си, особено след като сте извършили работата, описана във втория етап на лечението на собственото ви вътрешно дете. Започнете, като се свържете с истинската същност на детето си. Макар че всяко дете е уникално, то вероятно ще попадне в една от тези шест общи категории:
Неспокойният изследовател (the anxious explorer) е силно чувствителен към заобикалящата го среда; достатъчен е и най-малкият стимул, за да провокира силна реакция. Този тип деца са с бурно въображение, но често са обсебени от най-лошите сценарии. Те се нуждаят от спокоен, центриран родител, който да действа като противовес на тяхната емоционалност.
Хиперактивният изследовател (the hyperactive explorer) е винаги в движение; постоянно взаимодейства със света по собствените си разбирания - и в много случаи, това означава да нарушава правилата и да не спазва конвенциите. Хиперактивният изследовател често е определян като предизвикателен, или пък бива диагностициран със СДВХ (ADHD). Този тип деца се нуждаят от родител, който да уважава, а не да потиска нестандартния им дух.
Престараващият се изследовател (the overdoer) е податлив и желаещ да се хареса. Въпреки че може да изглеждат като дете-мечта, твърде често този тип деца се пропукват под натиска да се съобразяват с очакванията на всички останали към тях. Те се нуждаят от родител, чието его няма да похити по-нежната им природа.
Сънуващият отшелник (the dreamer recluse) е най-щастлив, когато е уединен в собствения си свят - този тип деца са мечтателни, интровертни и забравящи. Склонни са да бъдат тормозени и често действат по начини, които озадачават по-конвенционалните им връстници. Нуждаят се от родител, който няма да се опитва да ги вкара насила в по-конвенционален калъп.
Бунтовникът-неконформист (the rebel non-conformist) е смел, конфронтационен и не се страхува да изкаже мнението си. Този тип деца бързо се изключват, когато чувстват, че са онеправдани, и ще се разбунтуват, когато се почувстват неуважени. Те се нуждаят от родител, който да уважава техния естествен стремеж и решителност.
Безгрижното дете (the easy-breezy child) е безгрижно и е удоволствие да си около него; то иска да преминава през живота със собственото си темпо. Този тип деца се нуждаят от родител, който няма да се вбесява от очевидната им липса на амбиция или стремежи и ще им се довери, че ще стигнат там, където трябва, с тяхното темпо.
Опитайте се да запомните, че родителството е да бъдеш, а не да правиш. Независимо дали детето ви е тревожен изследовател или бунтар-неконформист, опитайте се да бъдете с него и неговата уникална природа, вместо да се опитвате да го променяте.
След като успеете просто да бъдете с детето си, е време да направите още една крачка напред и да поработите над активното свързване с него. Това може да е предизвикателство - децата общуват по различен начин от възрастните. Като родител трябва да научите езика на детето си. Основният език на малките деца е неструктурираната игра. Слезте на пода с детето си и правете това, което то прави, независимо дали се крие под масата, или се плъзга по килима като змия. Устоявайте на желанието си да го поправяте, или да превръщате играта му в учебен опит. Да играете с детето си по неговите условия е един от най-добрите начини да валидирате нуждите му и да се усети видяно и разбрано. Навлизайки в неговия свят на въображение и възможности, е много важно да приемете играта толкова сериозно, колкото и то.
Как се свързвате с детето си, когато то се държи много предизвикателно? Има начини да направлявате поведението на детето си и да го предпазвате от вреда, без да прибягвате до традиционни егоцентрични наказания.
Ето три метода, които да опитате вместо това:
На първо място: преговори. Избягваме преговорите, защото ни се струват трудни и отнемат много време. Лесно е родителите да кажат: „Няма да си пробиваш ушите, докато не станеш ученик в гимназията, и това е окончателно!“ Да седнете с детето си и да намерите решение, при което и двамата да получите - частично или изцяло - това, което искате, е много по-трудоемко и потенциално разочароващо. Но това, че влизате с открито сърце в процеса на преговорите, говори на детето ви, че приемате нуждите му сериозно и сте готови да ги удовлетворите по най-добрия начин.
Следващата техника: поставяне на граници. Бъдете внимателни с границите. Макар че те са предназначени да защитят способността ни да взаимодействаме с любов с другите, да опазим тяхното здраве и нашето собствено, твърде често използваме границите като стени, за да затваряме хората и да контролираме тяхното поведение. В момента, в който използвате дадена граница, за да микроменажираме детето си - например, „Не можеш да ядеш повече шоколадови бисквити, защото си с наднормено тегло“ - е моментът, в който егото ни взема връх. Вместо това поставяйте граници, водени от намерението да запазите общото благополучие, без да изтъквате проблемното поведение - например: „Шоколадовите бисквити не са здравословни за ядене. Затова вече няма да ги има в дома ни.“
Последната техника? Последствията. Осъзнатите родители карат децата си да разберат, че действията им имат последствия, но не се опитват всячески да предпазят децата си от тях. Много родители налагат изкуствени последици, за да предпазят детето си от естествените последици от поведението му - например: “Ако не си напишеш домашното, край с времето пред екрана.” Но е доказано, че изпитването на естествените последици от дадено решение е много по-ефективно за възпиране на лошото поведение и за вземане на решения в бъдеще. Какво би станало, ако детето ви наистина изпита тези естествени последствия от действията си? Обсъдете какво би се случило, ако не си напише домашното - може би ще получи наказание от учителя си. Какво би било толкова лошо в това? Отдръпнете се и оставете децата си сами да изпитат последствията.
Когато успеете да приемете детето си такова, каквото е, и изборите, които прави, без да се опитвате да му налагате собствените си егоистични изисквания, тогава ще можете напълно да усетите радостта на осъзнатото родителство.
Заключение
Осъзнатото родителство не е дестинация, а непрекъснато пътуване на себеоткриване и растеж. Като се освобождаваме от непродуктивни модели, управляваме егото си и приемаме безусловно, ние създаваме плодородна почва за автентична връзка с нашите деца. Това пътуване изисква смелост, уязвимост и готовност да се изправим пред собствените си ограничения. Въпреки това, наградите са неизмерими: по-дълбоко разбиране на себе си, по-силна връзка с децата ни и възможност да отгледаме деца, които са уверени, състрадателни и овластени да живеят живота си пълноценно.
В лабиринта на родителството, осъзнаването ни предлага пътека, която ни води към по-пълноценни и хармонични отношения с нашите деца. Като възприемем принципите, очертани в “Карта на родителството", можем да се впуснем в едно трансформиращо пътуване, което не само е от полза за нашите деца, но и обогатява нашия собствен живот. Това е пътуване, което ни кани да се откажем от контрола, да приемем уязвимостта и в крайна сметка да открием дълбоката радост и удовлетворение, които идват от истинската връзка с нашите деца.
За авторa
Д-р Шефали Тсабари има докторска степен по клинична психология от Колумбийския университет, а изследванията и практиката ѝ синтезират източната философия и западната психология. Тя е автор на четири книги за семейната динамика и родителството, три от които са бестселъри на „Ню Йорк Таймс“.
Може да я последвате във Facebook или Instagram, където споделя примери и насоки за по-доброто разбиране и прилагане на подхода за по-осъзнато родителство.
home of play е пространство, в което споделям начини за свързване с децата ни чрез игра и движение, идеи за психомоторни и сензорни игри за вкъщи, практики за свързване с вътрешното ни дете, опит от практиката ми като психомоторен терапевт и моята перспектива на родител, както и актуална информация за детското развитие и психомоторния метод. Ако ти е интересно, последвай ме в Instagram или Facebook.