No. 3 – “Тялото помни” от Бесел ван дер Колк
Аз съм Мартина от home of play и тук споделям обобщение на основните идеи от специализирана литература на тема психология, взаимоотношения родител-дете, връзка между тяло и ум, травми, пълноценно развитие и други.
Повечето хора са запознати с историите на травмирани ветерани от войната, които са изпитвали жестокост и болка, които са убивали други хора по време на битка, или са ставали свидетел на смъртта на свой колега. Често травмираните войници не могат да намерят своя път обратно към обществото. Те се борят със спомените си, развиват свръхчувствителни реакции и стават чужди на себе си и на близките си.
Какво се случва в тялото и съзнанието на хората, които са преживели травма? И защо е толкова трудно да се намери облекчение?
"Тялото помни" (2014 г.) е история за това как група терапевти и учени, заедно с техните пациенти, се борят да интегрират последните постижения в науката за мозъка и изследвания, свързани с привързаността и телесната памет, в лечение, което да освободи хората от последиците на травмата.
Използвайки най-новите открития в областта на науката, д-р Бесел ван дер Колк показва как травмата може буквално да преобрази както тялото, така и мозъка, нарушавайки способността на страдащия за удоволствие, ангажираност, самоконтрол и доверие.
В книгата са описани преживявания, които пряко противодействат на безпомощността и невидимостта, свързани с травмата, като дават възможност както на възрастните, така и на децата да възвърнат контрола върху собствените си тела и живот.
От основните идеи тук ще научите защо травматичните преживявания ни преследват, как хората с травми възприемат заобикалящата ги среда, защо една обикновена снимка в списание може да предизвика ужасяващи мисли и как йогата облекчава болката на пациентите с травми.
1. Трамата е изключително разпространена в нашето общество.
Травмата не е нещо, с което се сблъскват само ветераните от войната - тя е много по-разпространена в нашето общество, отколкото си мислим.
Травмите са резултат от преживяване на силен стрес или болка, които оставят човека да се чувства безпомощен или твърде претоварен, за да се справи с житейските несгоди. Преживяванията, свързани с война, обикновено водят до травми, но жестоките престъпления и злополуките, както и системното наглежиране и малтретиране в детска възраст, също могат да станат причина за това.
Тези травматични преживявания могат да променят живота на засегнатите, както и живота на техните приятели и близки. Травмираните хора често страдат от посттравматично стресово разстройство (ПТСР), което може да доведе до депресия и злоупотреба със субстанции.
Освен това, травмираните хора са склонни да не вярват на никой друг, който не е преживял същото страдание като тях, и приемат, че никой не може да ги разбере. Това е илюстрирано в една от терапевтичните групи, които авторът е създал за ветерани от Виетнам.
Макар че групата е помогнала на ветераните да намерят приятели и да споделят преживяванията си, тези, които не са били травмирани от войната, били смятани за аутсайдери от групата - включително и автора. Отнело му е седмици на изслушване, съпричастност и изграждане на доверие с ветераните, за да го приемат.
Установяването на контакт с човек, страдащ от посттравматично стресово разстройство, е предизвикателство само по себе си. Представете си само как би могло да се поддържа брак, близко приятелство, или стабилна връзка между родител и дете в такова състояние. Травматизираните хора трудно се доверяват дори на тези, които ги обичат най-много, включително партньорите и децата им. Това може да бъде много тежко за приятелите и семействата и често води до отчуждаване или развод.
2. Ярки спомени от миналото (flashbacks) карат хората да изживяват наново психическото и физическото преживяване на травмата.
Случвало ли ви се е да си спомните нещо смущаващо, което сте направили, и да усетите как се свивате или изчервявате? Това, може би, ви дава някаква представа как спомените за травма могат да повлияят на тялото.
Когато на страдащия от посттравматично стресово разстройство му се припомни травмата, тялото и мозъкът му влизат в режим на високо напрежение, тъй като преживяват спомена като истински. Това се нарича ярък спомен от миналото (flashback) - въздействие на травмата, което авторът изследва в експеримент, проведен с негови пациенти.
В едно от провелите се изследвания, всеки от съгласилите се да участват пациенти, слуша запис на сценарий, който пресъздава травматичното преживяване. Докато тече записът, участниците вдишвали въздух с малка концентрация на радиоактивни частици. Този въздух се вижда при сканиране на мозъка, което позволява на автора да проследи кои области на мозъка се активират, когато пациентите си спомнят за своята травма.
Марша, 40-годишна учителка, първа се включила в изследването. Сценарият ѝ я върнал към трагичния инцидент, заради който загубила петгодишната си дъщеря и нероденото дете, с което била бременна по това време.
Докато Марша слушала сценария, кръвното ѝ налягане и сърдечният ѝ ритъм рязко се повишили. Активността в лявата половина на мозъка ѝ - страната, отговорна за рационалното мислене, се забавила и на практика се "деактивирала". Подобна деактивация затруднява страдащите от посттравматично стресово разстройство да осъзнаят, че нещата, които чуват, виждат и усещат по време на ретроспекция, не са реални.
В мозъка на Марша, зоната на Брока - зоната, отговорна за говора, показала значително намаляване на активността, което я направило неспособна да говори в този момент. Нивата на хормоните на стреса се покачили и останали високи. При психично здравите хора, хормоните на стреса се повишават и след това намаляват, щом заплахата отмине. Но при хора с травми в миналото, е необходимо много повече време, за да може тези хормони да се върнат към нормалните си нива.
Това показва, че напомнянето за травмата може да бъде почти толкова ужасяващо, колкото и самото преживяване на травматичната ситуация.
3. Травмата в детството има отрицателно въздействие не само тогава, но и в зряла възраст.
Травматичните преживявания са достатъчно трудни, за да се справим с тях като възрастни, но няма нищо по-трудно от това да се сблъскаме с травма като малко дете. С мозък, който дори не е напълно развит, децата, които са претърпели травма, са изложени на по-голям риск да изпитат широк спектър от негативни последици. Тези последици се проявяват в годините непосредствено след преживяното, и по-късно, в зряла възраст.
Травмираните деца често очакват да им се случат лоши неща. Авторът демонстрира това в експеримент, при който картички с картинки от списания са показани на деца, преживели травма, и на такива, които не са.
Една от картичките показвала две деца, които гледали как баща им поправя кола, докато той лежал под нея. Докато децата без травма си представяли история, базирана на изображението, в която бащата успешно поправя колата и води децата си на ресторант, травмираните деца си представяли много по-мрачни сценарии.
Едно от момичетата казало, че едно от децата в изображенията ще разбие главата на бащата с чука, който държи. Друго дете казало, че колата ще падне, смазвайки тялото на бащата. За тези деца снимките съдържали редица задействащи фактори, които ги карали да си представят сцената с насилствен край.
Тези модели на мислене често се запазват и в зряла възраст.
Мерилин, една от пациентките на автора и бивша медицинска сестра, казала на автора, че имала щастливо детство, но това не било вярно. Мерилин била сексуално малтретирана като дете - травматично преживяване, което оформило живота ѝ като възрастен.
Била склонна да се нахвърля, когато мъжете я докосвали, дори насън. Развила и автоимунно заболяване, което увредило зрението ѝ. Вероятно заболяването се е появило в резултат на стреса, който травмата е причинила на тялото ѝ.
Случаят на Мерилин може да звучи екстремно, но тя не е единствена. Много други хора, които са били травмирани като деца, продължават да страдат в зрелия си живот.
4. Докато нормалните спомени избледняват и се променят, травматичните спомени са ярки, непроменливи и лесно се предизвикват.
Когато разказваме истории, сме склонни да украсяваме, преувеличаваме, или пропускаме части от преживяванията си. На петия път, когато разказваме дадена история, има вероятност тя да е доста по-различна от първата версия. С течение на времето дори си спомняме нещата по различен начин. Защо е така?
Обикновено не сме склонни да запомняме сетивните детайли на събитията. Повечето от нас помнят какво са правили, или как са се чувствали като цяло, но не съхраняват ярки спомени за цвета на стаята, в която са били, или за точните детайли на нечие лице. Но когато става въпрос за травматични спомени, ситуацията е различна - помним тези ситуации ярко и спомените не се променят с течение на времето.
Авторът демонстрира разликата между тези два начина на запомняне, като моли участниците в едно от изследванията му да си припомнят важни, но нетравматични събития в живота си, като раждането на детето им или сватбения им ден. В тези случаи участниците са могли да си спомнят общите си чувства, като щастие или притеснение, но не са имали подробен образ на това как е изглеждала косата на партньора им по време на сватбата, например.
Когато обаче участниците били помолени да си припомнят травматични спомени, мирисът, вкусът, допирът и слухът играели много по-важна роля. Една от участничките, която е била изнасилена, заявила, че специфичната миризма на алкохол веднага ѝ напомня за травмата, дотолкова, че вече не може да ходи в барове и места със силна миризма на алкохол.
Допълнително, това което си спомняме от травматичните спомени, има последователност, без промени или ревизии. В проучване, проведено в Харвардския медицински институт, 200 мъже били подлагани на редовни тестове от първото им включване в експеримента (между 1939 г. и 1945 г.), до към 2014 г. Предмет на тези тестове били техните спомени и как травмата, или липсата на такава, ги е формирала.
Много от участниците били ветерани от Втората световна война и впоследствие страдащи от посттравматично стресово разстройство. Докато спомените на участниците, които не са били травмирани от войната, се променяли с течение на времето, спомените на ветераните изобщо не се променяли. Те останали постоянни в продължение на над 45 години след края на войната.
Травмата остава с човека, както в тялото, така и в мозъка му. Как хората се научават да живеят с нея?
5. EMDR позволява на пациентите да интегрират спомените си и възстановява чувството за контрол над ума и тялото им.
Може да звучи просто, но една от най-ефективните техники, които авторът използва, включва само пръст, който се движи напред-назад в зрителното поле на пациента. Докато пациентът следва пръста с очите си, той е воден през травматичния спомен и е насърчаван да прави нови асоциации по пътя.
Тази техника е известна като EMDR (Eye Movement Desensitization and Reprocessing), или “десенсибилизация и повторна преработка на информацията чрез движение на очите”.
Илюстрация на Роб Варгас
Въпреки, че техниката EMDR звучи изключително просто, около нея има известна мистерия, тъй като се знае малко за това как и защо е толкова ефективна. Ясно е обаче, че тя помага на пациентите, като им дава възможност да интегрират травматичните спомени.
Това е важно, защото ако спомените не са интегрирани, те все още могат да се разиграват пред очите на пациента с посттравматично стресово разстройство, сякаш се случват в реално време. След като споменът е интегриран, той най-накрая може да се превърне в поредното минало събитие в живота на пациента и да престане да води свой собствен, тревожен живот.
По този начин пациентът може да развие ново и по-здравословно отношение към травматичния спомен, заедно с чувство за контрол над ума, тялото и живота си.
Чрез EMDR са постигнати изумителни резултати.
Преди много години, жена на име Кати, на 21-годишна възраст, се обръща за помощ към автора, след като току-що е направила трети опит за самоубийство. Кати е била принудена да проституира от баща си, като през това време е била групово изнасилвана.
С помощта на EMDR, Кати успява да наблюдава травматичните си спомени и да ги преформулира по начин, който ѝ дава възможност да ги контролира. Ключът към този процес бил, че сесиите ѝ позволили да изкара на повърхността нови, въображаеми асоциации.
Например, по време на една от сесиите, тя си представила как булдозер смазва дома от детството ѝ, унищожавайки мястото на толкова много травматични спомени. По време на друга сесия, в главата ѝ се появила асоциация как тя заключва баща си в кафене, кара го да се чувства безпомощен и гледа как всички наоколо се смеят.
След осем подобни сесии, Кати постигнала забележително възстановяване. И 15 години по-късно, когато авторът се свързва отново с нея, той бил щастлив да види една здрава и щастлива жена.
6. Йога предлага на хората, преживели травма, безопасен начин да изследват връзката между тялото и ума си.
Тялото и умът ни са свързани. За да живеем балансиран и стабилен живот, трябва да разберем как работят емоциите ни и как те влияят на тялото ни. За съжаление, травмата може да направи това много трудно.
Травмата често оставя на хората една свръхчувствителна “алармена” система в тялото им. Тези, които са претърпели сексуално насилие в детството си, например, установяват, че изпитват осакатяваща паника в безобидни ситуации, като например прегръдка с партньора си.
За да избегнат това, травмираните хора често се опитват да притъпят собствените си чувства, като пият твърде много, вземат наркотици, или се претоварват с работа. Това дава временно решение, но обикновено нанася повече вреди, отколкото ползи на психичното здраве на човека. За щастие, има здравословен начин за справяне с непреодолимите емоции след травма - йога.
За страдащите от травми, йога предлага безопасен начин да влязат в контакт с емоциите си и да разберат как тялото ги преживява. Ани, една от пациентките на автора, решава да опита. Като жертва на изнасилване и страдаща от посттравматично стресово разстройство, първите занимания с йога били изключително трудни за нея. Дори нежно потупване по гърба можело да задейства “алармената” система на мозъка ѝ.
Въпреки това, Ани продължавала да се занимава с йога и не се отказала. Скоро тя забелязала, че тялото ѝ постоянно ѝ изпраща сигнали за емоционалното ѝ състояние. По-специално, Ани се борела с йога позицията "щастливо бебе", която изисква да лежите по гръб със свити колене и повдигнати във въздуха крака.
Въпреки че в подобни позиции Ани изпитвала невероятна болка, уязвимост и тъга, тя не отблъсквала тези чувства, а вместо това, избирала да ги изследва и приеме. Практикуването на йога помогнало на Ани да се справи с подобни негативни усещания и да осъзнае, че може да се справи с тях, вместо да ги потиска.
7. Осъзнатостта и подкрепящите взаимоотношения са от съществено значение за възстановяването от травмата.
Осъзнатостта е доста модерна концепция в момента, но тя не е просто мода - това е невероятно ефективен избор на начин на живот. Тази концепция представлява мощен инструмент за възстановяване от травма, но как работи?
Осъзнатостта (mindfullness) е поддържане на съзнателно усещане на тялото и емоциите ви, вместо отричането им. Това е особено трудно след травма, тъй като болезнените спомени ни карат да потискаме емоциите си, вместо да се справяме с тях.
Никой от нас не обича да се чувства тъжен, ядосан или съкрушен, особено когато тези чувства са предизвикани от спомени за травма. Но като отблъскваме тези чувства, губим и възможността да се изправим срещу травмата и да започнем процеса на изцеление.
Осъзнатостта може да облекчи психологическите и физиологичните последици от травмата - от депресия и стрес, до психосоматични състояния като хронична болка. Тя може също така да подобри имунните реакции, да активира областите на мозъка, които помагат за регулиране на емоциите, и да балансира нивата на хормоните на стреса.
Освен осъзнатостта, подкрепящите лични взаимоотношения са незаменими по пътя към възстановяване от травма. Чрез изграждането на мрежа от членове на семейството, приятели и специалисти по психично здраве, пациентите могат да си гарантират, че винаги ще има към кого да се обърнат, когато имат нужда от помощ.
8. Неврофийдбекът помага на страдащите от травми да пренастроят мозъка си.
Знаете ли, че електрическите сигнали са отговорни за почти всичко, което се случва в мозъка ни? Тези мозъчни вълни управляват мисловните ни процеси и са важни. За съжаление, те могат да бъдат увредени от травма. Как?
Съществуват много видове мозъчни вълни. Едни от тях са алфа вълните, които се задействат, когато се чувстваме спокойни и релаксирани. Неотдавнашно проучване на Университета в Аделаида, Австралия, изследва войници, служили в Ирак и Афганистан, и разкрива, че колкото по-дълго са прекарали те в зоната на военните действия, толкова по-малко алфа вълни е произвеждал мозъкът им. Вместо това, войниците произвеждали мозъчни вълни, подобни на тези на децата, диагностицирани със СДВХ (синдром на дефицит на вниманието и хиперактивност, ADHD), което възпрепятствало способността им да се отпуснат, да запазят спокойствие и да се съсредоточат.
За щастие, мозъкът има потенциал да се възстанови чрез процес, наречен “неврофийдбек”.
Този процес позволява на травмираните хора да променят мозъчните вълни, които произвеждат и да насърчат производството на алфа вълни, за да си помогнат да се отпуснат и да запазят спокойствие. Като се визуализират мозъчните вълни на пациенти на екран и в реално време, те могат да видят кога трябва да положат съзнателни усилия да се отпуснат. След като го направят, те виждат как тялото им започва да произвежда алфа вълни и дори биват възнаградени чрез интерфейс, който може да прилича на видеоигра.
Лиза е 27-годишна жена и пациент на автора. Бащата на Лиза е изоставил семейството ѝ, когато тя е била на три години, а майка ѝ е била жестока и насилствена. Лиза два пъти бягала от дома си и преминавала през няколко приемни семейства, психиатрични клиники и дори прекарва известно време на улицата.
Годините на травма оставили у Лиза силни саморазрушителни наклонности. Тя наранявала себе си и унищожавала нещата около себе си, без да може да регулира емоциите си. Но след като започнала лечение с неврофийдбек, нещата се променили драматично. Благодарение на новопридобитата си способност да произвежда алфа вълни и съзнателно да се отпуска, Лиза успяла да говори за и да работи върху травматичните събития от детството си.
Въпреки, че този процес е доказал своята изключителна ефективност, той все още се прилага рядко. Като цяло, обществото ни има да извърви дълъг път, когато става въпрос за разбиране и справяне с травмите. Но с по-широкото възприемане на осъзнатостта и подобрените познания за психичните заболявания през последните години, има основателна причина да сме оптимисти за бъдещето на лечението на психичните заболявания.
Заключение
Въпреки, че травмата може да се случи на всеки, малцина от нас знаят как травматичните преживявания се отразяват на психическото и физическото ни здраве, дори десетилетия след събитието. Осъзнатостта, мрежите за подкрепа, EMDR, йогата и новите техники като неврофийдбек, са основни инструменти за страдащите от травма, докато се учат да приемат, да се справят и да се възстановят от своята травма.
За автора
Д-р Бесел ван дер Колк е терапевт, изследовател и преподавател, специализиран в областта на посттравматичния стрес, професор по психиатрия в Медицинския факултет на Бостънския университет и е ръководил Центъра за травми към Института за ресурси в областта на правосъдието. Той е широко признат като един от най-големите експерти по травми в света благодарение на обширната си работа с хора, преживели травма, която продължава вече три десетилетия. Д-р Бесел ван дер Колк изследва нови методи за лечение, които включват присъщата на мозъка невропластичност, включително неврофийдбек и медитация, както и спорт, драма и йога.
home of play е пространство, в което споделям начини за свързване с децата ни чрез игра и движение, идеи за психомоторни и сензорни игри за вкъщи, практики за свързване с вътрешното ни дете, опит от практиката ми като психомоторен терапевт и моята перспектива на родител, както и актуална информация за детското развитие и психомоторния метод. Ако ти е интересно, последвай ме в Instagram или Facebook.